7.1.2.F

Pavlikeni

През вековете мислители, поети, писатели и революционери винаги са говорили за свободата и са я възпявали. Всеизвестни са думите на Дон Кихот от едноименното произведение на Сервантес: „Свободата, Санчо, се намира на върха на копието…” Също и лозунгът „Свобода или смърт”, под който прадедите ни са водили борба за освобождение. Днес всеки може да види посланието, оставено от Американския президент Р. Рейгън, намиращо се на паметника на елинската богиня „ Нике”: „Никоя битка не е последна. Всяко поколение само трябва да извоюва свободата си – този най-скъп и ценен дар”… А унгарският поет Шандор Петьофи казва: „За любовта давам всичко. Но за свободата – давам и любовта си”…

Но какво точно е „свобода”?

”Ввъзможността без външен натиск и контрол да определяме битието си – настояще и бъдеще, водени, преди всичко от собствената автономна воля, произтичаща от нашата самостоятелност, от собствените ни мисли, убеждения, нагаласи, схващания и настройки на душевността ни.”

Свободата като понятие е обект на философията и според нея тя е възможността човек да действа така, както иска.

За античната философия на първо място стои проблемът за свободата и съдбата. Платон вниква в същността на свободата като въвежда учението за Небесната любов. Но това, което е забележително, откриваме в думите на Сократ, който чрез неповторимата си ирония внушава, че човекът не може да притежава небесната любов – тя е само желание, копнеж, любов към красотата. После идва този за свободата от политическия деспотизъм /при Аристотел и Епикур/ и от злините на битието /при Епикур, стоиците и в неоплатонизма/.

През Средновековието става дума за свобода от греха и осъждането на вечни мъки от църквата; при това възниква вътрешното противоречие между нравственото изискване за свобода на човека и всемогъществото на Бога, за което настоява религията.

Ренесансът и времето след него разбира под свобода неограниченото всестранно разгръщане на човешката личност.

След Просвещението напред излиза понятието за свобода, издигнато от либерализма и философията на естественото право /Алтузий, Хобс, Гроций, Пуфендорф; Bill of Rights, 1689 в Англия/, границите на това понятие се полагат от все по – дълбокото проникване на науката в господството на всемогъщата природна казуалност и закономерност.

Немската религиозна мисъл и философия /като се започне от Майстер Екхарт и се премине през Лайбниц, Кант, Гьоте и Шилер, немският идеализъм до Шопенхауер и Ницше/ поставя въпроса за свободата като въпрос за постулата за същностното съответствие и нравствено – творческото разгръщане.

Марксизмът смята свободата за фикция: в действителност човешките мисли и действия са обусловени от инстинктите и заобикалящата го среда, като главна роля в тази среда се отрежда на икономическите отношения и класовата борба.

Връзката свободата като политическо и социално изискване пред човека и проблема за свобода на волята е установена от О. Файт. За него изискването за свобода е обосновано само когато може да се установи способността на човека да взема свободно волево решение. Така социологическият проблем се свързва с антропологичния. Тук трябва специално да се отбележи феноменът „бягство от свободата”, т. е. едно отклоняване от свободната волеизява. Файт обновява теорията за свобода на волята в рамките на етиката, като донякъде се обляга на Н. Хартман.

Екзистенциалната философия на Хайдегер учи, че фундаменталната разположеност на тук – битието е страхът от възможността на не – битието, страхът, който освобождава човека от всякакви връзки и в някаква степен го довежда до основанието на нищото, като го прави по такъв начин свободен да избира сам себе си в своята неизбежна изоставеност сам на себе си, т. е. да избере себе си като истинско, пълноценно тук – битие.

Екзистенциалната философия на Ясперс учи, че човек има свобода да преодолее битието на света в избора на самия себе си и да се извиси до трансценденцията на всеобхващащото. Да бъдеш свободен, значи да можеш да докажеш на дело своята добра или зла воля. Носител на добрата воля е увереността в необусловеното, в Божественото. Тя се ограничава от несъзнателното витално упорство на чистото така – битие и на себе – битието / Eigen – Sein/.

Според екзистенциализма на Ж. П. Сартър свободата не е качество на човека, тя е негова субстанция. Човек не може да стане по – различен от своята свобода, тя – пък от своите прояви. Понеже е свободен, човек може да проектира себе си върху фона на свободно избрана цел и с оглед на тази цел да възвести за себе си кой е той. С целеполагането възникват и всички ценности, нещата излизат от своята недиференцираност и се подреждат в зависимост от ситуацията, с която човек трябва да се справи и към която принадлежи и той самият. С други думи, човек винаги е на висотата на това, което му се случва. За него липсват основания за оправдание.

Според Кант: условието за самоопределяне на волята чрез собствен закон, с което започва нова казуална редица в света на явленията. Възможността на практическата свобода, а именно независимостта на произвола от принудата на сетивните импулси, се дава от трансцеденталната свобода.

В своя анализ на самосъзнанието Хегел привлича богат исторически материал: стоицизма, скептицизма, „нещастното съзнание”. Това са исторически форми, чрез които самосъзнанието на роба търси своята свобода. В своята критика на тези форми Хегел изтъква, че „живата”, действителна свобода не може да се сведе просто до вътрешна свобода, „свобода на мисълта”, „безразлична към естественото налично битие”, т. е. към реалното битие на роба като роб. Това е вярно. Действителната свобода е единствено на вътрешно или външно, на субективно и обективно.

Руският философ Бердяев схваща разликата между свобода и освобождение в духа на платонизма. Този стремеж най-добре е изразен във “Федър”: “Когато човек види красотата тук долу, тогава си спомня за истинската красота и започва да става крилат; и крилата му го повдигат, иска да лети, а не му достигат сили. И тогава също като птица гледа нагоре и изоставя всичко на земята...”. Според него: “Свобода, която не познава жалост, става демонична." Н. Бердяев приема за изходно противоречието между свободата на духа и необходимостта на света, насилието, конформизма, като при това приема примата на свободата над битието, на духа над природата, на субекта над обекта, на личността над универсално – общото.

„Дори и прекрасната роза винаги да умира пред безмилостния порив на зимата, тя е изпълнила своята мисия, защото е внесла радост в живота на стотици хора; дори утре някому да би хрумнало да отрече цялото звездно небе: нима хилядолетия наред хората не поглеждат с преклонение нагоре. Те са съвършени не поради едни или други процеси, разиграващи се във времето, а поради своята вътрешна същност.

Какво достойно за съжаление същество би бил онзи човек, който не открива, утеха вътре в своя идеен свят, а се нуждае за тази цел от помощта на природата. Къде остава божествената свобода, ако природата, също както невръстните деца, ни държи в своята проходилка? Не, тя трябва да ни отказва всичко, за да извоюваме щастието, да го породим от нашия свободен Аз. Не на природата, а на себе си ние искаме да дължим всичко!

Обаче тази свобода е само един блян! Доколкото свободно си въобразяваме едно или друго, ние сме под желязната необходимост на природата. Дори най-величествените идеи, до които стигаме, са само резултат от сляпо бушуващата в нас природа. А най-после трябва да проумеем, че едно същество, което познава себе си, не може да бъде несвободно!... Ние виждаме как законите ръководят нещата и това причинява необходимостта. Но в нашето познание ние притежаваме онази мощ, с която можем да освободим природните неща от силата на закона. Трябва ли тогава да останем безволеви роби на тези закони?" /из „Философия на свободата” на Рудолф Щайнер/.

←

SHUMEN

←