SHUMEN

 

5.E.2.3    От екипа на ГПЧЕ”Н.Вапцаров”, Шумен, България

 

Нормативни документи  и институции ограничаващи достъпа на гражданите в България до информация през периода 1944-1989г.
Факти от историята на забраните

 

Информацията е форма за упражняване на власт - откъдето и определението на медиите като “четвъртата власт”. В предгутенберговата епоха я олицетворява манускриптът.. Неговата уникалност, което значи едновременно и единственост, и висока материална стойност, и недостъпност за всеобща консумация, го прави некомуникативен. Което пък лишава средностатистическия човек от информация във всички сфери от битието на социума. Сиреч, без да има вина манускриптът превръща информацията в достояние на “богоизбрания” елит, позволява на малцинството да упражнява диктат над мнозинството, да го държи в подчинение. Оригиналът, манускриптът, уникатът - това е криптоинформация, т.е. информация в латентен вид, докато тиражният печатен продукт е активирана информация; тя е достъпна практически за всеки грамотен човек, което ще рече - демократична.

През ХХ в. класово-партийната идеология на тоталитаризма присвоява властта над информацията. Инструментът на това присвояване и циментиране е цензурата. От една страна, се крие информация, от друга - определя се кое може и кое не може да бъде публикувано, т.е. да стане обществено достояние. Сакралното понятие вяра, подменящо реалните факти, обстоятелства и проблеми, както и плурализмът на мненията, е валидно с пълна сила и тук. Вярата в “партията ръководителка”, в “светлото бъдеще”, в “победата на комунизма” и пр. е задължителен реквизит, който запълва информационния вакуум. А самата “вяра”, в съответствие с терминологията на господстващата соцреалистична естетика, е назована “идейност”.

Идеологическата цензура е информационен филтър - отвън навътре, и отвътре навън; но тя е и сложна институционална система: със своя йерархия и строга субординация, партийна и административна. Цензурата е ловко конюнктурна - гъвкава по отношение на пропускливостта - в определени моменти филтърът може да се превърне в едро решето, а в други да стане бетонна стена.

На Сталиновия управленски модел, въведен в България след 1946 г., не се налага да спазва принципите за плурализъм в публичността. Защото още с чл. 1 от Конституцията ги е премахнал. Симптоматично е обаче, че още преди да се установи еднопартиен режим у нас, преди да се ликвидира опозицията и нейните издания, отечественофронтовската власт фабрикува своя първи “индекс” на забранените книги. Съгласно приетото на 6.Х.1944г. 12-то постановление на Министерски съвет се изземват по списък от всички книгоиздатели, книжари, библиотеки (освен народната и университетската) “печатни издания с прогермански и изобщо фашистки и расистки характер, както и печатните издания, написани против Съветския съюз и свободолюбивите народи”.

Списъкът съдържа 92 заглавия на книги и списания, но фактически те са много повече, защото са включени цели издателски поредици, напр. “Нова Европа”. Под етикета “фашистки” попадат философски, правни, политологически и исторически книги. Веднага се намират правоверни престараващи се и услужливо “дообогатяват” официалния “индекс”. Едно такова помагало, издадено от “АГИТ-ПРОП”, Шумен (1945 г.) е озаглавено “Какво да четем” и съдържа пространни списъци на научна, популярна и художествена литература, подразделени на “Да се чете”, “Могат да се четат..., макар че...” и “Да не се четат!” Разбира се от препоръчаните челно място заемат съветските и българските комунистически автори и заглавия, между “съмнителните” са изредени Хауптман, Зудерман, Ибсен, Еврипид, Есхил, Софокъл, Сервантес, Гогол, Тургенев, Байрон, Блок, Мицкевич... А извън постановените от списъка на Министерския съвет категорично “забранени” са чуждите Ницше, Пшибишевски, Шатобриан, Мюсе, Шопенхауер, Метерлинг, П. Истрати (някои), Д`Анунцио, Карл Май, и българските Т. Траянов, Ф. Попова-Мутафова, К. Христов, Ст. Чилингиров, Ч. Мутафов, Д. Симидов, Ст. Михайловски (някои), П. Горянски (някои). Вместо коментар ето едно знаменателно изречение от увода: “Има някои посочени книги и дори автори, които не напълно са издържани, но могат да останат в библиотеките, като се внимава на кого се дават и дали ще бъдат разбрани правилно.”

Не закъсняват и директивите на БРП (к) спрямо литературното творчество. Жанрът, в който те се въплъщават, са т.нар. отворени писма на партийния вожд Георги Димитров. Първото - до Съюза на българските писатели - е публикувано в “Работническо дело”. В него се казва: “Чудесният героизъм на нашите народни партизани, партизанки и нелегални дейци в борбата с фашистите, храброто участие на българската армия в окончателния победоносен разгром над фашистка Германия, мъжествената работа в тила в подкрепа на фронта на народа - всичко това очаква художествената обработка от творческото перо на истинските народни писатели” (Работническо дело 1945г.).

В друго писмо - до Конгреса на издателите и книжарите, състоял се през юли 1946г., Георги Димитров императивно препоръчва книжният пазар да се пречисти от “сензационна и съмнителна по качество литература” (Работническо 1946).

Същинското развихряне на цензурата обаче предстои. Механизмът е предизвестен - по съветски образец. Целите са идеологическо дисциплиниране на информационната среда, канализиране и управление на процесите във всички сфери на културата, което ще рече ликвидиране на естествения и ход на саморазвиваща се многопрофилна формация. В областта на книгоиздаването и книгоразпространението се създават съответните партийни и административни структури, които да надзирават и санкционират институциите във всеки отделен етап от цялостния им работен цикъл.

Идеологическата “шапка” е отдел “Пропаганда и агитация” към ЦК на БКП, сформиран още през 1944 г., който през различни времеви периоди мени своята структура, но неизменно следи за “идеологическата чистота” на изявите в полето на науката, образованието, изкуството, културата, печата, а по сетне - в радиото и телевизията. Цензурата, осъществявана от отдела, е най-вече превантивна, т.е. съсредоточена в т.нар. предпубликационен етап. “Нормална” практика е ръководствата на самите издателства да съгласуват със съответния ресор на този отдел онази част от бъдещата си продукция, за която са се породили някакви идеологически съмнения. Но отдел “Пропаганда и агитация” има решаващи функции и по отношение на санкционирането. По негови указания се налагат партийни и административни наказания на отговорни и редови служители от редакциите, които са допуснали “идеологически грешки”, което ще рече - пуснали са за печат произведения, съдържащи елементи на критика срещу системата или партийната линия.

Успоредно с партийния, се организира и административният цензорски апарат. С постановление 2205 на Министерския съвет и Заповед 48 от 31.VII.1950 г. се създава Главна дирекция на издателствата, в полиграфическата промишленост и търговията с печатни произведения Тя трябва да упражнява общо ръководство и контрол над издателствата, полиграфията и разпространението на печатната продукция. За яснота трябва да добавим, че (още от края на 1947 г.) частните печатници и издателства са одържавени, а през 1949 г. е приет репресивният Закон за книгопечатането. Цензорската роля на “Главлит”( дирекцията на издателствата) се изразява в контрола над издателските производствени планове, включително “необходимия държавен контрол, съгласно закона за държавната тайна над предназначените за публикуване и разпространение печатни произведения”. Още: “Да издава нареждане за конфискуване на издания, неподлежащи на разпространение, да разрешава издаването и да дава нареждане за спиране на периодични печатни издания...”

Основна работа на “Главлит” се оказва също изготвянето на списъци и издаването на заповеди за инкриминирането на вече издадени книги. С други думи, започва голямото (идеологическо) четене. На сцената излиза т.нар. политредактор, длъжност, която заменя непривлекателната, дума “цензор”. Първият списък е на фашистка, упадъчна, религиозна опортюнистическа, реакционна и малоценна литература, издадена между 1944 и 1951 г. Включва 749 заглавия.

В интерес на обективността трябва да кажем, че далеч не всички от инкриминираните автори са исторически безгрешни; между тях има и зловещи фигури на военнопрестъпници, и откровени фашисти и расисти, и нечисти политически играчи, и просто болни мозъци. Има обаче и редица талантливи и честни умове и пера. И само по себе си поставянето на всички тях под общия знаменател на забраната освен че представлява огромна манипулация има за някои дълбоки личностни последици.

Под строг контрол всички забранени книги отиват за претопяване. По един охраняван екземпляр остава само в т.нар. специални фондове на Народната и окръжните библиотеки, книгохранилищата на БАН и на висшите училища, на Народното събрание, Министерския съвет и някои министерства. Но кой има достъп до този “спецфонд”?! Според инструкцията “използването на материалите се разрешава само на лица, които представят документ от службата, организацията, института” и пр. Що се отнася до научните работници, това може да става в отделни случаи и само с разрешение на ръководителя на библиотеката. Още по-многозначително е, че допуснатите до четене лица се регистрират в специална тетрадка, където се вписват всички данни за тях. Естествено, това се прави, за да могат съмнителните да бъдат следени. През годините административно-командните структури в областта на печата и книгоиздаването ще сменят имената си, но не и цензорските си функции. След Априлския пленум “Главлит” ще бъде закрита, но пък на нейно място през годините ще бъдат създавани и закривани ту “Полиграфиздат”, ту Държавно обединение “Българска книга”, ту Комитет за печата, и накрая ТСО “Българска книга и печат”. Най-мощната от тези институции е основаният през 1971 г. Комитет за печата при Министерския съвет. Неговата функция е да ръководи както целия печатен и книгоиздателски сектор, така също полиграфията, фотографията, авторското право, да осигурява “високо идейно-художествено и научно равнище” на издаваната литература, “в съответствие с изискванията на социалистическия реализъм”. Комитетът има колкото разпоредителни, толкова и наказателни правомощия: участва в разпределението на хартията за печат, ръководи книжарската търговия, разрешава издателската дейност на различните държавни и обществени ведомства, налага санкции за всички нарушения в сферата на печата.

Докато за днешните млади хора тоталитарната (идеологическа) цензура върху книгата и четенето е далечен, трудноразбираем и едва ли не екзотичен литературен сюжет, за българите преди 1989г., четенето съвсем не е безопасно занятие, следеше се от органите на МВР и един донос само, можеше да опропасти живота на човека и близките му.

Друг цензорски инструмент представляваше т.нар. държавна и служебна тайна. През 1971г. с постановление на Министерския съвет е учредено Управление за опазване на държавната тайна в средствата за масова информация. За книгоиздаването това означава, че преди пускане за печат всеки ръкопис трябва да бъде парафиран от нарочен служител в издателството, който отговаря за “тайната”. Той, както не е трудно да се досетим, е на двойно подчинение, получава допълнително възнаграждение и не се подчинява на вътрешната субординация в издателството.

Но имаше факти, които нямаше как да знаем. Например, че в Сливен е съществувал “затвор” за конфискувани книги. Там са се прибирали тиражите на “Фашизмът” от Ж. Желев, на романа “Лице” от Блага Димитрова, на “Дневник” от Богдан Филов, на Библията и др. Бяхме чували обаче за изгорения в пещите на Полиграфическия комбинат тираж на “Люти чушки” от Радой Ралин, за уволненията на цели редакционни колективи, свързани с допуснати “идеологически грешки”.

Член 1 от Конституцията на България е премахнат през декември 1989 г., с което се обезсмислят и функциите на Отдел “Пропаганда и агитация” към ЦК на БКП, както и на цялата тоталитарна цензорска система. “Спецфондът” на Народната библиотека е отворен за общ достъп през 1990 г. Арестуваните книги се появяват и в останалите библиотеки, както и по книжарниците и на сергиите. На следващата година пък е закрито ТСО “Българска книга и печат”. Тръгват частните вестници и издателства. Цензурата полека отстъпва територии, което не значи, че се е предала, че не са се появили нови форми за контрол върху книгата, медиите, въобще публичността.

 

←