5.E.2.6

От екипа на ГПЧЕ”Н.Вапцаров”, Шумен, България

Различни начини на изразяване свободата на религията и съзнанието в НАЦИОНАЛЕН план

 

Свободата на мисълта, съзнанието или идеите, е свобода на индивида да приема факт, гледна точка, независимо от другите гледни точки. Тясно свързана е с концепцията за свобода на изразяването. Отричането на свободата на съзнанието е равносилно на отричането на правото на човека да мисли самостоятелно.

След като цялата концепция на право на мисълта почива върху правото на индивида да вярва в онова, в което желае и което намира за най-добро за него (свобода на вярата), идеята за свобода на религията е неотделима от предните две.

От IX в. доминиращата религия в България е източното православие, ето какво се случва обаче в средата на XX век.

На 30 септември 1944г. в България е обнародван създаденият преди това в Москва “Наредба-закон за съдене на виновниците от Народния съд”. Той е утвърден с указ № 22 от 4 октомври 1944г. Този закон поставя началото на масови репресии срещу български политици, интелигенция, духовенство. По данни на статистиката, по силата на този закон са осъдени повече от 11 000 души, между които и Димитър Пешев – спасителят на Българските евреи от нацистките лагери. Част от осъдените са убити по-рано и присъдите са нужни просто да узаконят извършените вече убийства. За сравнение, на Нюрнбергския процес са осъдени 12 души. “Наредбата-закон…” засяга първоначално повече от 150 свещенослужители в страната. Мнозина духовници заедно със семействата си са изселени, други са въдворени в трудововъзпитателни лагери, стотици са в следствените отделения на МВР.

Първата стъпка е забраната на вероучението Веднага след 9.9.1944 г. Министерството на народното просвещение с поредното си “Окръжно…” премахва вероучението от учебните програми, както и отправянето на молитви преди и след завършването на учебния час. С Наредба-закон в Държавен вестник, бр. 7 от 10.1.1945 г. обучението по религия се допуска само факултативно: “Религията е несъвместима с науката. Религията е частно дело на всеки гражданин. Затова вероучението няма място в програмата на основното училище нито като религиозен предмет, нито като факултативно обучение. Училищната сграда не може да се използва за религиозно обучение под каквато и да е форма”.

С протокол № 4 от заседанието на Политбюро на БРП (к) от 30.1.1946 г. е решено: “Принципно становище на комунистическата партия е освобождаването на училището от всякаква религиозна пропаганда. Заповедите в това отношение са правилни, но БРП (к) трябва да се съобразява с вражеската кампания, отвън и отвътре в България, като приеме, че част от свещениците са свързани с народа. Може да има факултативно изучаване на евангелието и вярата, но факултативно изучаване да се води от учители, а не от свещеници, и то само по един час седмично. А свещениците, нека да си гледат черквата.

Кампанията против Българската православна църква (БПЦ) все повече се засилва. Взема се решение Духовната семинария “Св. Йоан Рилски” в София да се премести на гара Черепиш, Врачанско. Прави се всичко възможно Богословският факултет към Софийския университет да бъде закрит. Известно е, че по време на Втората световна война двете духовни семинарии са евакуирани заради бомбардировките над София. Софийската е преместена в Габрово, а пловдивската в Бачковския манастир. Учебната 1944/1945 г. е пред провал, няма класни стаи, в които да се провеждат занятията, в тях са настанени съветските воини-освободители, а ректорът на Софийската духовна академия архимандрит Николай лежи в килиите на ДС. Той е предаден на Народния съд заради участието си в международната комисия по установяването на истината за избитите полски офицери при село Катин от КГБ през 1941г. С писмо от името на правителството Васил Коларов настоява сградата и материалната база на Софийската духовна семинария да бъдат предадени за нуждите на новосъздадената пионерска организация “Септемврийче”. Светият Синод не отстъпва, но въпреки всичко правителството се налага силово и сградата е отнета и превърната в “Дворец на пионерите”.

За да се прекратят тези своеволия и тотални беззакония, митрополит Стефан наивно пише писмо до министъра на вътрешните работи Антон Югов, в което дословно е казано:
 “Господин министре, Светата Софийска митрополия има сведения, че органите на ОФ в някои села и градове са арестували и задържали енорийски свещеници от Богодаруваната ни епархия, които са били обвинени за противодържавна и фашистка дейност. Смятаме за нужно да Ви припомним, г-н министре, повеленията на епархийския устав, чл. 161, 162 и 163, според който духовните лица могат да бъдат задържани само от епархийска духовна власт и съдени с разрешение на епархийския архиерей. Съобщавам ви горното, за да бъдат избегнати евентуални грешки и нежелани инциденти. Ваш молител Софийски митрополит Стефан”.
Малко след това писмо се разнася новината за убийството на протосингела на Софийската митрополия архимандрит Ириней. Малко по-късно с пет куршума от шмайзер е пронизано тялото на митрополит Борис, оглавяващ Неврокопската епархия. Убиецът е заловен и съден, но след месеци е пуснат на свобода. По-късно същият заема редица важни партийни и държавни постове дълги години. Никой не му иска обяснение.

Според българската историография от 9.9.1944 до 1953 г. се провеждат три удара върху БПЦ. Всеки пети български духовник е бил засегнат от тях. Осъдени са 152 свещеници и духовни лица - от тях 13 на смърт и 13 на доживотен затвор. 45 свещеници са задържани без каквато и да е заповед, 25 се водят “безследно изчезнали”. Едва за четирима се признава, че са убити след зверски изтезания и гаври.

Втората вълна е по време на т.нар. Студена война. Тя започва с арестуването на игумена на Рилския манастир архимандрит Калистрат и мнимия преврат срещу Екзарх Стефан през 1948 г. Тогава се създава и Дирекцията на вероизповеданията към Министерството на външните работи, чийто директор отнема реално функциите на Светия Синод на БПЦ. Властниците искат да определят и коригират действията на Църквата. Политиката й. Да назначават архиереи и свещеници, които са удобни на управляващата партия. Отново мнозина духовници са изселени, а онези, които са на свобода, остават без заплати и пенсии. Лозунгът на управляващите е:
 “ПОПОВЕТЕ ДА СПРАТ ДА ЗАБЛУЖДАВАТ. ДА ИЗБИЕМ ПОПОВЕТЕ!”

В архивна справка от 1958 г. четем следното:

“Православни свещеници, осъдени от Народния съд в момента - 97. Един умрял, 13 осъдени на смърт. В затвора към края на 1957 г. се намират 12 свещеници. Освободени бивши затворници – свещеници - 71. От тях 21 са готвени за повторни арести. Въдворени в Трудововъзпитателни общежития (ТВО) - 19.”

А от официално съобщение разбираме какво е състоянието на духовенството през този период: “В страната има 2950 православни храма, които се обслужват от 2280 свещеници. Манастирите са 246, от които само 87 са действащи с 350 монаси и монахини. За разлика от 1954 г. можем да отбележим, че само за три години България е загубила 555 духовници.”

Така вярата в Бога тук придобива политически оттенък, с който мнозина вярващи не биха се съгласили. Но в същото време този политически оттенък на Божието име води до стесняване на тоталитарното виждане за майката-държава. Виждане, което 45 години е в основата на българската и тоталитарната политическа философия – „държавата това съм аз, щом съм във властта” и „държавата над всичко”. Дори и над вярата и съвестта на хората.

При тази дълбока традиция на незачитане на основната човешка свобода – свободата да вярваш в Бог и да му се покланяш без намеса от светската управа – едва ли на територията на българската държава скоро ще угасне желанието да се въвеждат ограничения за хората с религиозни убеждения.

 

←